Чергарин си останах в тоя свят,

сърцето ми не свикна да домува.

На пътищата звънчевия бяг

до сетния си удар ще жадува.

На нивите в просечената гръд,

по лунната пътека на вълните

и в не целунатия млечен път

задъханата диря вплита.

Край извори замръквам уморен

и с чудните им приказки заспивам.

Прегръща ме тревата… А над мен

една звезда ме вика мълчаливо.

Че рядко се завръщам у дома

от шепота на старата лозница

да ме целуне болка на жена

и жаждата на майчина десница.

Това ми стига! Другото е път …

А рухна ли – на изток ме търсете!

Момчетата, проходили край Скът,

не разседлават до живот конете.