Слепец ли, боже, толкова години бях?

Орисан ли – да се намеря чак сега?

В безброй посоки залудо се разпилях

и само за завръщане спестих една.

Баирът тук не вдига чело навъзбог,

но моето небе на рамо е подпрял.

До колене е Скът и разкрач е широк,

а бързеи за два живота ми е дал.

Просвиря ли отново с крушово листо –

от “Дайчово хоро” попукали пети,

браздите ще прегърнат слънцето добро

и пролетното тайнство пак ще ме роди.

В една ластунка черноземът наплоден

тревясалите ми пътеки е събрал –

в галоп да срещам изгрева на своя ден,

за ниви и за хлопатари полудял.

Да гоня облаци, вихрушки и ята,

на хоризонта да пресрещам суховей.

И дирята си да заплитам в мъдростта

на стародавната легенда за Антей.

Слепец ли бях – да се прескитвам до сега,

от колебание завоите да кървят?

Човек засял ли е поне една бразда,

за жътва се завръща и от оня свят!