Люляк пак набрала мама

и ми внася пролетта.

Кой ви каза, че я няма,

че била накрай света?!

Мамо, мамо, свидна моя,

мълчалива и добра,

на раздялата в безброя

своя мъдрост сам събрах.

Сипвам сам вода в буркана,

китка люляк скитвам сам.

А към сините камбани

ти протягаш топла длан.

И изправя гръб завоя,

впрегнал сто каруци звън ...

усмихни се, болка моя,

чуваш ли – на прага съм!