Посоките ми – безразсъдно слепи,

къде ли досега не ме пиляха …

Защо отново в малките ти шепи

виновни и премръзнали замряха?

Очите ти са влюбена безбрежност,

сърцето ти – очакване пияно.

И пак ме опрощава с топла нежност:

“Ти винаги си бил дете голямо!”

А посребрял – дали пораснах вече,

от обич и съмнения разкъсан!

Изгубих те отдавна и далече,

не те ли преоткривам много късно!